Солун - поезия и проза
Солун - поезия и проза
11.04.2011 г.
Публикувано в Любопитно
от: pbase.com
|
фотограф:  Alan Grant
Познатото чувство, че се връщам към нещо, което обичам. То ме обзема всеки път, когато стъпя в Гърция. И до ден-днешен не съм си отговорила защо толкова много ме е завладяла. Връщам се назад към първото си пътуване в Солун. Там може би ще открия себе си и ще си обясня това неустоимо привличане.
 
И сега е пред погледа ми – бял, внушителен, издигнал гордо глава, сякаш незачитащ опасностите, които го дебнат и трудностите, които го очакват. Горд. Непреклонен. От тези, които знаят цената си.
Намигва ми ( с очите на едно хлапе), усмихва ми се ( използва отражението на слънцето във водите на Егейско море), флиртува ( с уличните музиканти и техните песни)...
Няма как да му се наситя, знам го...Дори цял ден да обикалям из улиците, из парковете, из форумите от римско време, из останките от дворци и крепостни стени...Няма как да забравя героичното му минало и няма как да не разбера желанието на всички да го имат, да го владеят, да го подчинят...И няма как да не разбера провала им в тези усилия, няма как да не знам, че са предварително обречени – този град няма да преклони глава пред никого...
от: www.flickr.com
|
фотограф:  Theano Manoudaki

Сядам в едно кафене на “Аристотелис”, за да успокоя пулса си. А пред очите ми е Бялата кула. И нахлуват картини, така живи, както никъде другаде. Виждам Галерий, влизащ победоносно в града. И св. Димитър, вдъхновено проповядващ християнството. И после в тъмницата, все така убеден в правотата си и в каузата, за която се бори.
от: www.flickr.com
|
фотограф:  Aryiris Karipidis

Църквата, издигната в негова чест, е следващата ми спирка. И разбирам защо я сравняват със „Св.София” в Константинопол. Същото съвършенство, без да я има студенината и помпозността на другата. Духът е сякаш друг. Няма как да не оставиш листче с името на хората, които обичаш, за да го споменат после свещениците в своите молитви. Тъй като, без самият ти да знаеш защо, просто си убеден, че това ще е искрено.
Изкачвам се към крепостта „Ептапиргио”. Или към това, което е останало от нея.
Солун е в краката ми...И мълча...Осъдена...На любов...
Едно задъхано „Мой си” се върти в главата ми.
И подлудяващата мисъл, че няма как да устоя на чара му.
И погледът, зареян в далечината. Там, където се е взирал Еней, очаквайки сина си.
И усещането, че точно това е моето място, че тук съм цяла, завършена.
И въздишката, с която се предавам. Толкова ме има този град, толкова много ме има.
Негова съм. Изцяло. Напълно. Безвъзвратно.
Тръгвам си.
А така не ми се иска...
Дочувам тихия отговор: „Познавам те, знам коя си, остани”.

Creative Commons License
Солун - поезия и проза by Василиса Вълкова is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 2.5 Bulgaria License.